Archive for the ‘анатомия и устройство на човешкото тяло’ Category

ОПОРНОДВИГАТЕЛНА СИСТЕМА

декември 22, 2008

Опорно-двигателната система на човешкото тяло е съставена от па­сивна и активна част. В пасивна­та част се включват костите, ставите и ставните връзки, ко­ито заедно изграждат скелета. Скелетът осигурява опората на тя­лото и необходимите лостови сис­теми за действието на мускулите. В активната част на опорно-двигателния апарат се включ­ват различните мускули, които са прикрепени към костите на ске­лета и чрез съкращаването си привеждат в движение частите му. Двете основни съставки на опорно-двигателната система осигуря­ват статичната стабилност на тя­лото, позволяват движението на частите му една спрямо друга, а също и преместването на цялото тяло в пространството. Всички движения на тялото се нуждаят от точна координация във времето и пространството. Това се постига чрез нервната система и упражня­ваната от нея двигателна регула­ция. Опорно-двигателната систе­ма е известна още като антигравитационна система, тъй като силата на земното притегляне е една от основните сили, на кои­то трябва да се противодейства непрекъснато, ако тялото тряб­ва да запазва своето положение в пространството или да го про­меня независимо от нейното действие. Опорно-двигателната система като цяло е около 60 -70 % от цялата телесна маса, като скелетът е около 1/5, а мус­кулите – 2/5 от нея.

ЧОВЕШКИЯТ СКЕЛЕТ И УСТРОЙСТВО НА КОСТИТЕ

Човешкият скелет е съставен от над 210 различни кос­ти, групирани в осев и добавъчен скелет. Осе­вият скелет дава централната опора на тялото и включва гръбначния стълб, гръдния кош и черепа. До­бавъчният скелет включва костите на раменния и на тазовия пояс и костите на свободния горен и долен край­ник. Поясите свързват крайниците към осевия скелет и осигуряват стабилност и широк размах на движенията.

Скелетът на човека е сходен по устройство със ске­лета на гръбначните животни, но във връзка с изпра­вения стоеж и трудовата дейност има някои характер­ни особености. Формата на гръбначния стълб е двой­но 8-образно извита, изпъкнала леко напред в шийната и в поясната област и леко назад в гръдната и кръ­стната област. Това значително подобрява механич­ните качества на гръбначния стълб, като запазва не­говата гъвкавост. Във връзка с по-голямото развитие на мозъка при човека се е увеличило съотношението на мозъковия спрямо лицевия череп. Долните край­ници са се удължили, а костите на горните крайници са станали по-къси. Костите на дланта са по-удължени, подвижността в костите на ръката е увеличена. Особено характерна е възможността за противопос­тавяне на палеца на другите пръсти на ръката. Ходи­лото е с добре изразен сводест строеж. Всички тези промени позволяват по-голяма устойчивост в изпра­вено положение на тялото и много по-съвършени и фини движения, особено в пръстите на ръката.

Устройство на костите. Костите на тялото са изг­радени от няколко тъкани, като най-обилна е костната тъкан. При костите междуклетъчното вещество е предимно от неорганични съставки, които са около 45 % от общата маса на костта. В особено голямо ко­личество е калциевият фосфат. Костите съдържат още вода и органични вещества. От органичните вещест­ва най-много са белтъците. Неорганичните съставки придават здравината на костта, а органичните пови­шават нейната еластичност. Съотношението между органичните и неорганичните съставки с възрастта, а също и след продължително обездвижване се проме­ня, като се увеличават неорганичните. Това обяснява защо костите се чупят по-лесно у възрастните и след дълго боледуване. Всички кости са покрити от влак­неста съединителна тъкан (надкостница).

При израсналия индивид костното вещество е пра­вилно подредено и образува добре изразени листове или пластинки. В зависимост от подреждането на плас­тинките костното вещество бива плътно и гъбесто. Те­лата на дългите кости са изградени от плътно костно вещество, а повечето къси кости и краищата на дълги­те кости са изградени от гъбесто костно вещество.

Класификация на костите. В зависимост от фор­мата им костите на скелета се делят на дълги, къси и плоски. При дългите кости един от размерите е зна­чително по-голям от другите. В центъра им има срав­нително широк канал, запълнен с костен мозък, и по­ради това са известни още като тръбести кости.

Всяка тръбеста кост има дълго тяло, изградено от плътно костно вещество, и две периферни части, кра­ища, изградени от гъбесто костно вещество. Типич­ни дълги кости са мишничната и бедрената кост.

Късите кости са покрити с плочка от плътна кост­на тъкан, а във вътрешността им се намира гъбесто вещество. Типични къси кости са костите на китката и на ходилото. Плоските кости са изградени от две срав­нително широки пластинки от плътно костно вещест­во с гъбесто костно вещество между тях. Такива са по­вечето от костите на черепа.

Развитие и растеж на костите. В зародишното раз­витие от ембрионалната съединителна тъкан се обра­зува модел на бъдещите кости. По-нататък тази тъ­кан се заменя постепенно с костна, като често се пре­минава и през хрущялна фаза. Вкостяването започва с образуването на центрове на вкостяване.

При дългите кости вкостяването започва в центъ­ра на тялото и в двата края. Костите нараст­ват на дължина чрез отлагане на костно вещество между тялото и краищата на костта. Така от двете страни на тялото на костта се оформят малки хрущялни плочки. Постепенно те изтъняват и при окон­чателното им вкостяване по-нататъшното нараства­не на дължина се преустановява. За повечето кости това става обикновено в късната юношеска възраст, когато тялото е достигнало окончателния си ръст. Нарастването на дебелина става с отлагане на кос­тно вещество от страна на надкостницата.

На пръв поглед може да изглежда, че костната тъкан практически не се променя. В действителност тя е твърде динамична и непрекъснато се обменя, като се нагажда към променящите се механични условия.

Свързване между костите. Неподвижно и полуподвижно свързване. Костите на скелета се свързват под­вижно, неподвижно и полуподвижно в зависимост от функцията, която изпълняват. При подвижното свързване между участващите в съединението кости се образува свободна цепка, запълнена с течност. При неподвижно свързаните кости не се оформя празнина и затова при тях движението е или минимално, или невъзможно.

Неподвижното свързване между костите може да се осъществи чрез костна, хрущялна или плътна влак­неста съединителна тъкан. В първия случай се полу­чава срастване между костите. Така са свързани костите на таза, кръстната кост, опашната кост.

При свързване чрез хрущял в зависимост от раз­стоянието между костите, запълнено с хрущялна тъ­кан, може да се извършват известни движения в следствие на еластичните свойства на свързващия хрущял и да се осъществи полуподвижно свързване. Така са свързани ребрата с гръдната кост.

Подвижно свързване. Подвижното свързване се осъществява чрез стави, които позволяват извърш­ването на големи по размах движения. Всяка става се изгражда от ставни повърхности, ставна капсула, ставни връзки и ставна цепка, запълнена със ставна течност.

Ставните повърхности са покрити с тънка плоч­ка от особено еластичен хрущял с много гладка по­върхност. Ставната капсула е изградена от някол­ко слоя, като от най-вътрешния се отделя ставната течност. Тази течност има многО2обри смазващи качества и заедно с гладката повърхност на ставния хрущял спомага за значително намаляване на трие­нето между движещите се кости в ставата. Течност­та увеличава сцеплението между участващите в ста­вата части, поема сътресенията в нея и доставя хра­нителни вещества за ставния хрущял. Ставната цеп­ка е тясна, херметично затворена кухина.

Ставни връзки. Ставите допълнително се подсил­ват от различни гъвкави образувания от влакнеста съединителна тъкан, разположени на различни мес­та около тях. Това са ставните връзки. Поради спе­цифичното си разположение те не само подсилват ставите, но насочват правилно и ограничават извър­шваните в тях движения. С това предпазват ставите от увреждане и правят дейността им по-ефективна.

КОСТИ НА СКЕЛЕТА

КОСТИ НА ОСЕВИЯ СКЕЛЕТ

Гръбначният стълб е изграден от 33-34 гръбначни прешлена, групирани в шийни (7 прешлена), гръдни (12), поясни (5), кръстни (5) и опашни (4 или 5).

Кръстните прешлени са сраснали помежду си в кръстец, а опашните – в опашна кост.

Прешлените на гръбначния стълб обикновено са изг­радени от тяло и дъга. Между тях се оформя от­вор, който заедно с отворите на другите прешлени обра­зува канал, в който се намира гръбначният мозък. По дъ­гата се намират израстъци за свързване със съседните прешлени (и ребрата в гръдната част). Телата се свързват помежду си чрез хрущялни пластинки.

Гръдният кош е изграден от ребрата, гръдната кост и гръдния отдел на гръбначния стълб. Гръдната кост има формата на удължена пластина и е разположена в предната част на гръдния кош. Ребрата са с дъговидна форма и в задната си част се залавят за съответните гръдни прешлени на гръбначния стълб.

В предната си част ребрата преминават в хрущял и чрез него се залавят за гръдната кост. По този начин се оформя добре защитена кухина с форма на пресечен конус с широката си част надолу. В нея се разполагат белите дробове, сърцето, хранопро­водът, важни кръвоносни съдове и нерви. Послед­ните две ребра не се залавят за гръдната кост и ос­тават свободни в предния си край. Те се наричат плаващи ребра.

Черепът при човека е изграден от лицев и мозъков череп. Мозъковият череп изгражда добре защи­тена кухина, в която е поместен главният мозък.

При наблюдение на черепа отстрани се виждат следните кости: челна кост (1), носна кост (2), горно-челюстна кост (3), долночелюстна кост (4), ябълчна кост (5), теменна кост (б), слепоочна кост (7), тилна кост (8).

Горната част от мозьковия череп се нарича чере­пен покрив, а долната – черепна основа. По черепна­та основа се наблюдават множество отвори, през ко­ито преминават черепномозъчните нерви и мозъч­ните кръвоносни съдове. Мозъковият череп е изгра­ден от 2 двойни (теменна и слепоочна) и 4 единични (тилна, клиновидна, решетъчна и челна) кости, свър­зани със здрави шевове.

Централно място в лицевия череп заема горно-челюстната кост. Тя се прикрепва към основата на мозъковия череп и заедно с носните, слъзните, ябълч-ните и небцовите кости участва в изграждането на очната, устната и носната кухина. Долната челюст е единствената подвижно свързана кост на черепа. Челюстните кости имат израстъци, по които са раз­положени зъбите. Под долната челюст е разполо­жена подезичната кост. Тя е единствената свобод-ностояща кост на черепа, която се свързва с муску­лите на шията.

КОСТИ НА ДОБАВЪЧНИЯ СКЕЛЕТ

Костите на крайниците се състоят от кости на съот­ветния пояс и кости на свободния крайник.

Раменният пояс е изграден от лопатката и ключицата. Ключицата прикрепва лопатката към гръд­ната кост, а свободният горен крайник се прикреп­ва към лопатката чрез мишничната кост в рамен­ната става.

Дългите кости на свободния горен крайник са ра­менна кост на мишницата, лъчева и лакътна кост на предмишницата. Мишницата и предмишницата се свързват в лакътната става. Лъчевата кост се свързва с костите на китката, които са общо 8, раз­положени в две редици по 4 кости. Към втората реди­ца се свързват 5-те кости на дланта. Пръстите на ръ­ката са изградени от 3 последователно свързани кос­ти (фаланги), като само палецът е изграден от 2.

Тазовият пояс се състои от б кости, 3 по 3 срасна ли от всяка страна в тазова кост. Тазовите кости заедно с кръстеца и опашната кост от гръб­начния стълб образуват“ таза.

Костите на свободния долен крайник се свързват с таза чрез бедрената кост в тазобедрената става. Кос­тите на подбедрицата са големият пищял и малкият пищял. Връзката между бедрото и подбедрицата ста­ва в колянната става между бедрената кост и голе­мия пищял. В тази става участва и колянното капаче. Ходилото е изградено от 7 задноходилни и 5 пред-ноходилни кости. Последните се свързват с костите на пръстите на крака.

Връзките между костите на ходилото заедно с мус­кулите поддържат нормалния свод на ходилото. По­ради това опората в ходилото е в предната и в зад­ната му част и по външния му ръб. Така тежестта на тялото се разпределя основно върху петата и в осно­вата на пръстите.

НЕРВНА СИСТЕМА

декември 22, 2008

Нервната система на човека се дели на централна и периферна. Към цен­тралната нервна система се от­насят гръбначният и главният мо­зък. Към периферната нервна сис­тема се отнасят всички нервни еле­менти извън централната нервна система. Тук се включват гръбначномозъчните и черепномозъчните нерви, които излизат от гръбначния и от главния мозък и се насочват към всички части на тялото (инервация на човешкото тяло), както и гръбначномозъчните и вегетативните ганглии. В зависимост от това, кои участъци от човешкото тяло инервира, нервната система се разделя на соматична и вегетативна. Сома­тичната нервна система (сома -тяло) контролира активността на скелетните мускули, изграждащи ту­ловището и крайниците на човеш­кото тяло. Вегетативната нервна система регулира функцията на всички вътрешни органи, на слюнчените, потните и мастните жлези.

Нервната система изпълнява следните важни функции. Тя: 1) по­лучава чрез отделните сетивни сис­теми – зрителна, слухова, обонятелна и др., информация от заобика­лящия ни свят и от вътрешната сре­да на организма (сетивна функ­ция); 2) контролира активността на скелетните мускули (двигателна функция); 3) контролира актив­ността на вътрешните органи (вегетативна функция); 4) осъщест­вява висшата нервна дейност, коя­то намира израз във възможност­та за извършване на мисловна дей­ност (интегративна функция).

ГРЪБНАЧЕН МОЗЪК

Гръбначният мозък е разположен в канала на гръб­начния стълб. Той има формата на връв, ко­ято в горния край преминава в главния мозък, а в долния край завършва конусообразно на равнището на втория поясен прешлен. Около гръбначния мозък има няколко обвивки и известно количество гръбначномозъчна течност (ликвор), които го предпазват от нараняване при досег с твърдите стени на гръбнач-номозъчния канал.

Изследването на ликвора, който се взема чрез гръбначномозъчна пункция (лат. пункцио - пробиване, пробожда­не), улеснява диагностицирането на някои болести на нер­вната система.

Гръбначният мозък е изграден от множество нервни клетки - неврони, подредени по специфи­чен начин. При напречен разрез на гръбначния мозък дори с невъоръжено око се установява на­личието на сиво и бяло вещество. Сивото вещество се формира от близкото разположе­ние на телата на голям брой неврони, а бялото вещество – от техните дълги израстъци. Невроните на гръбначния мозък са свързани чрез своите израстъци както помежду си, така и с невроните на главния мозък, като образуват обща нервна мре­жа. Информацията в тази нервна мрежа се преда­ва под формата на слаби електрични сигнали, ге­нерирани от невроните. Свързването на неврони­те един с друг става в специализирани образува­ния, наречени синапен. Тук информацията се предава с помощта на специални химични вещес­тва, наречени медиатори. Отделните групи неврони отделят различни медиатори, като броят на ново­откритите медиатори непрекъснато расте.

Регулаторната функция на гръбначния мозък се основава на рефлексната дейност. Рефлексът е от­говор на организма на въздействия от външната или от вътрешната среда, който се осъществява с участието на нервната система. Най-простият пример е рефлексът на отдръпване: ако човек докос­не с ръка горещ предмет, ръката рефлексно се свива в лакътната става и се отдръпва, „избягвайки“ увреж­дащия фактор. Анатомична основа на рефлекса е рефлексната дъга. Тя е изградена от някол­ко части: 1) рецептори; 2) сетивен неврон; 3) учас­тък в централната нервна система; 4) двигате­лен неврон; 5) изпълнителен орган. Рецепторите са възприемащата част на рефлексната дъга. Въздейс­тващите дразнители (механични, химични, термич­ни и др.) водят до възбуждане на рецепторите. Въз­никналите електрични сигнали преминават през от­делните части на рефлексната дъга и достигат до из­пълнителния орган. В зависимост от характеристи­ката на нервните импулси функцията на изпълнител­ния орган може да бъде активирана (усилена) или потисната. В рефлекса на отдръпване, който бе да­ден като пример, участват болковите рецептори, раз­положени в кожата на ръката, а изпълнителен орган е двуглавият мускул на ръката, който се съкращава под влияние на нервните импулси, стигнали до него по двигателните нерви.

От гръбначния мозък излизат 31 двойки нерви.

Гръбначномозьчните нерви са смесени: те преда­ват както сетивна, така и двигателна информа­ция. Чрез гръбначномозъчните нерви гръбначният мозък инервира скелетните мускули на крайниците и на туловището (соматична нервна система) и вът­решните органи (вегетативна нервна система). Така той участва в регулирането както на редица основни страни от двигателната активност на човека (ходене, запазване на позата), така и на такива жизненоважни функции като работата на сърцето и белите дробове, секреторната и двигателната активност на червата, сексуалната активност, родовата дейност на матка­та и др.

ГЛАВЕН МОЗЪК

Главният мозък е разположен в черепната кухина. Подобно на гръбначния мозък, той прите­жава мозъчни обвивки и няколко кухини, изпълнени с ликвор. Те изпълняват функцията на своеобразна „водна възглавница“, която омекотява ударите при травматични въздействия.

Главният мозък е изграден от сиво и бяло вещест­во. Телата на невронипге в главния мозък (т.е. си­вото вещество) образуват т.нар. мозъчни ядра. От сиво вещество е изградена и кората на големите полукълба на главния мозък. Бялото вещество в глав­ния мозък формира множество пътища, които свър­зват помежду им както отделни негови части, така и главния с гръбначния мозък.

С главния мозък са свързани 12 двойки черепно-мозъчни нерви. Част от тях са сетивни, други – двигателни, а трети – смесени (съдър­жат както сетивни, така и двигателни влакна). Чрез черепномозъчните нерви главният мозък полу­чава богата информация, постъпваща от зрителна­та, слуховата, обонятелната, вкусовата и други се­тивни системи. Чрез черепномозъчните нерви глав­ният мозък контролира активността на челюстно-лицевата мускулатура, както и функцията на различ­ни вътрешни органи: сърце, бели дробове, стомах и др. Един от най-важните черепномозъчни нерви е т.нар. блуждаещ нерв, който инервира органите в гръдната и в част от коремната кухина.

Главният мозък е изграден от четири големи дяла: мозъчен ствол, междинен, малък и краен мозък. При човека крайният мозък е развит толко­ва силно, че покрива почти изцяло останалите дя­лове. Те може да се видят само ако полукълбата на крайния мозък бъдат повдигнати и частично отст­ранени.

Мозъчният ствол може да бъде разглеждан като своеобразно продължение на гръбначния мозък. Той осъществява връзката между гръбначния мозък – от една страна, и междинния и крайния мозък – от дру­га. Към мозъчния ствол се отнасят продьлгова- тият мозък, мостът и средният мозък. В мозъчния ствол се намират двигателните ядра на черепномозъчните нерви, а така също и редица ядра, които контролират активността на скелетните мус­кули (т.нар. червено ядро например). Една от най-важните функции на мозъчния ствол е координиране на работата на вътрешните органи: тук се намират сърдечно-съдовият център, дихателният център, цен­търът на гълтането и др. В мозъчния ствол се нами­ра и т.нар. мрежеста формация. Тя предс­тавлява струпване на огромен брой неврони, чиито тела не са разположени плътно едно до друго, а са „разпръснати“, образувайки своеобразна мрежа.

Междинният мозък се намира в сърцевината на главния мозък. Разположен е между ствола и крайния мозък. Към междинния мозък се отна­сят двата хълма и подхълмието. Всеки хълм е съвкупност от голям брой ядра, разделени на няколко групи от тънки прослойки бяло вещество. Хълмовете са основна „превключвателна“ стан­ция по пътя на различните сетивни системи: те са свързани с обработка на зрителната, слуховата, вкусовата и т.н. информация. Подхълмието регу­лира редица вегетативни функции – работата на сърцето, на белите дробове и др., контролира те­лесната температура и работата на жлезите с вът­решна секреция. То участва пряко в поддържане на постоянството на вътрешната среда на орга­низма (хомеостазата). Като част от т.нар. лимбична система на мозъка подхълмието има най-тясно отношение към емоционалната сфера (състоянията на радост, гняв, страх и т.н.), сексуална­та активност и размножаването.

Малкият мозък участва в запазване на равнове­сието и в координиране на движенията. Той съгласу­ва активността на отделните мускулни групи, като придава на движенията плавност и точност. Малки­ят мозък е в състояние да „внесе корекции“ във вече извършващо се движение, като сравнява информа­цията, която получава от мускулите, с информация­та, която идва от коровите центрове, участвали в програмирането на това движение.

Крайният мозък е най-добре развитата част на главния мозък при човека. Той е изграден от две полукълба и от няколко симетрично разположе­ни подкорови ядра, които участват главно в регули­ране на двигателната активност.

Двете полукълба на мозъка са свързани помежду си чрез плътен сноп от миелинизирани нервни влак­на, наречен мазолесто тяло. Чрез мазолестото тяло става пренасяне на информация от едното в другото полукълбо. Повърхностният слой на мозъчните по­лукълба се нарича мозъчна кора. Тя е изградена от сиво вещество с дебелина 3-5 мм и е силно нагъна­та. По мозъчната кора може да се различат множес­тво бразди и гънки, което води до силно увеличение на нейната площ. Няколко дълбоки бразди разде­лят всяко полукълбо на четири основни дяла: че­лен, теменен, слепоочен и тилен.

В мозъчната кора различаваме първични и асоци­ативни зони. Първични зони наричаме онези участъци от кората, които получават информация от различните сетивни системи и изпращат информа­ция към мускулите. Първичните сетивни зони в ко­рата на човек заемат сравнително малко място. По-голяма част от нея е заета с т.нар. асоциативни зони, които са разположени на границата между няколко първични зони. Асоциативните зони са свързани с преработката на по-висш тип информация. Харак­терно за тях е това, че получават информация едно­временно от няколко първични зони.

Съвременната наука разполага с подробна „карта“, която дава представа за функционалните възможности на различни части от мозъчната кора. Съставянето на тази „карта“ е извършено въз основа на наблюдения на промените, които настъпват при изолирани увреждания на точ­но определени части от мозъка. За съставянето на картата от значение са и описанията на пациенти в будно състоя­ние, при които се прилага електрическа стимулация на кората по време на неврохирургични операции.

Известно е, че първичната двигателна зона на кората е разположена в задната част на челния дял, непосредствено пред централната бразда. Всеки учас­тък от нея контролира активността на точно опреде­лена част на тялото. Това наричаме типологичен принцип на организация на нервната система (топо­логия - местоположение). Двигателната зона, разпо­ложена в дясното полукълбо, контролира активност­та на мускулите, разположени в лявата половина на тялото, и обратно – лявата двигателна зона контро­лира активността на дясната половина на тялото. Това се дължи на факта, че в ствола на мозъка низходящите двигателни пътища се кръстосват, преминавайки от едната в другата половина на мозъка. Първична­та соматосетивна зона се намира в предната част на теменния дял на мозъка. Тя лежи непосредствено зад първичната двигателна зона, отделена от нея чрез централната бразда. Отделни области от първичната сетивна зона получават информация от рецепторите на точно определена част от човешкото тяло. Следо­вателно и тук, както и при двигателната зона, е в сила топологичният принцип на организация. С най-обширни области в първичната сетивна зона са представени ръцете и главата на човешкото тяло. Поради кръстосване на сетивните пътища лявата сетивна зона обработва информацията, получена от рецепторите, разположени в дясната половина на тялото, и обрат­но. Първичната зрителна кора е разположена в тил­ния дял на мозъка, а първичната слухова - в слепоочния дял. Една от важните асоциативни зони в чо­вешкия мозък е разположена на границата между пър­вичната соматосетивна, първичната зрителна и пър­вичната слухова зона. Тази зона е свързана с възмож­ността за възприемане на речта, с осмислянето на написаното и чутото човешко слово (зона на Верните). Съществува още една зона, която има отношение към човешката реч. Тя е разположена в челния дял на кората, в близост до първичната двигателна зона. Нарича се зона на Брака и контролира активността на мускулите на устата и гърлото, които съдействат за изговарянето на думите. У 95 % от хората двете зони са разположени в лявото полукълбо.

Двете полукълба не са напълно симетрични във функ­ционално отношение. Освен речевите функции, и някои други функции са представени предимно в едното полу­кълбо. Пространственото възприемане на света напри­мер е функция на дясното полукълбо. Възможността за абстрактно мислене, за логическа обосновка на нещата се разполага в дясното полукълбо. Възприемането на музиката става предимно в дясното полукълбо и т.н. Съв­купността от всички тези закономерности често се озна­чава с термина асиметрия на полукълбата.

ВЕГЕТАТИВНА НЕРВНА СИСТЕМА

Вегетативната нервна система е тази част от нервната система, която регулира функциите на вътрешните органи и на мелезите с вътрешна и с външна секреция. Както при соматичната нервна система, функциите на вегетативната нервна систе­ма се основават на рефлексната дейност. Рефлексен характер имат почти всички основни жизнени функ­ции: работата на сърцето и белите дробове, секреци­ята на жлезите с вътрешна секреция и на жлезите в храносмилателната система, перисталтичната дей­ност на червата и др.

Функциите на вегетативната нервна система не подлежат на волеви контрол. По това тя се различа­ва от соматичната нервна система. Всеки от нас може съзнателно, по своя воля да съкрати двуглавия мус­кул на ръката си, но никой не е в състояние да съкращава и отпуска по желание гладката мускулатура, изграждаща стените на кръвоносните съдове, брон­хите или стомаха.

Вегетативната нервна система се отличава от со­матичната и по своя строеж. При соматичната нерв­на система информацията от гръбначния мозък до изпълнителния орган се предава по един-единствен неврон, а при вегетативната нервна система – по два. Първият двигателен неврон, който напуска гръбнач­ния мозък, се нарича предганглиен. Той осъществя­ва синаптичен контакт с втори неврон, наречен след-ганглиен. Телата на следганглийните неврони се на­мират в т.нар. вегетативни ганглии - образувания, разположени извън гръбначния мозък. Аксоните на следганглийните неврони навлизат в изпълнителния орган, който инервират.

Вегетативната нервна система се разделя на два големи дяла: симпатиков и парасимпатиков. Телата на предганглийните неврони на симпатиковия дял се намират в гръдните и в поясните сегменти на гръбначния мозък, а тези на парасимпатиковия дял – в главния мозък и в кръстцовите сег­менти на гръбначния мозък. Симпатиковите вегета­тивни ганглии са разположени пред гръбначния стълб, в непосредствена близост до него, а парасимпатиковите – далече от гръбначния мозък, близо до инервирания орган, понякога в самата му стена.

От крайните окончания на симпатиковия дял на вегетативната нервна система се отделят като медиатори адреналин и норадреналин, а на парасимпатиковия - ацетилхолин. Отделените ме­диатори взаимодействат със специфични мембран­ни рецептори, разположени в изпълнителния орган. Съществуват множество подгрупи от мембранни ре­цептори. Тъй като един и същ медиатор може да вза­имодейства с няколко вида рецептори, влиянието му върху различните органи е различно, като зависи от вида на рецепторите в съответния орган. Адренали­нът например може да предизвика в едни области сък­ращение, а в други – отпускане на гладката мускула­тура на съдовете.

Двата дяла на вегетативната нервна система до­пълват ефектите си върху инервираните органи. Симпатиковият дял на нервната система например ускорява сърдечната дейност, а парасимпатиковият я забавя. Симпатиковият дял отпуска гладката мускулатура на бронхите, а парасимпатиковият я свива и т.н. Съгласуването на висшите вегетатив­ни функции се извършва в подхълмието (част от междинния мозък).

Симпатиковият дял на нервната система силно се активира по време на екстремни (крайни) ситуации, свързани с опасни за живота последици. Общоприе­то е такива състояния да се означават с термина стрес. Това понятие е твърде обширно и включва редица състояния: травми, наранявания, силно нервно-психично напрежение и др. Симпатиковият дял на нервната система мобилизира силите на орга­низма и го „подготвя“ за противодействие на не­благоприятните въздействия: налице е повишаване на кръвното налягане, учестяване на сърдечната дей­ност, увеличение на белодробната вентилация, по­вишаване нивото на глюкозата в кръвта и др.

ЕФЕКТИ НА ВЕГЕТАТИВНАТА НЕРВНА СИСТЕМА ВЪРХУ ОТДЕЛНИТЕ ОРГАНИ

Орган

Симпатиков дял

Парасимпатиков дял

ЗЕНИЦА

разширява

свива

ПОТНИ ЖЛЕЗИ

увеличава секрецията

СЛЮНЧЕНИ ЖЛЕЗИ

оскъдна, гъста секреция

обилна,водниста секреция

СТОМАШНИ И ЧРЕВНИ ЖЛЕЗИ

намалява секрецията

увеличава секрецията

ДВИГАТЕЛНА АКТИВНОСТ НА ХРАНОСМИЛА­ТЕЛНАТА СИСТЕМА

потиска перисталтиката, свива сфинктерите

стимулира перисталтиката, отпуска сфинктерите

СЪРЦЕ

увеличава силата и честотата на съкращенията

намалява силата и честотата на съкращенията

БЕЛИ ДРОБОВЕ

отпуска гладката мускулатура на бронхите

свива гладката мускулатура на бронхите

ПИКОЧЕН МЕХУР

отпуска мускулите на стената, свива сфинктерите

свива мускулите на стената, отпуска сфинктерите

КОЖА

декември 22, 2008

Кожата е външната, мека и еластична обвивка на тялото. Повърхността й е 1, 5- 2 m2. Устройство на кожата. Кожата се състои от два слоя - епидермис и дерма.

Епидермисът е повърхностният слой на кожата. Изграден е от многослоен плосък епител. Най-дебел е на петата и най-тънък на клепачите и устните. Вътрешните слоеве на епидермиса са съставени от живи клетки, които бързо се делят. Повърхностна­та част на епидермиса вроговява и се олющва. От­падналите от повърхността на кожата клетки се за­местват от нови, образувани в по-дълбоките слоеве на епидермиса.

Дермата е изградена от съединителна тъкан. Съ­държа много еластични влакна, които намаляват с напредване на възрастта и кожата се отпуска и набръчква. Дермата се дели на два слоя – дълбок мре­жест и повърхностен папиларен слой. В дълбочина мрежестият слой се свързва с подкожната мастна тъкан, чрез която кожата се прикрепва към подлежа­щите мускули и кости. Папиларният слой е изграден от издатини към епидермиса, наречени попили. Бро­ят, разположението, формата и големината на папилите не са еднакви в различните части на тялото и са строго специфични за всеки човек. Това се използва в криминалистиката за разкриване на престъпления по отпечатъците на пръстите.

Дермата е богато кръвоснабдена. Кръвоснабдяването на дермата играе важна роля в регулацията на телесната температура. В дермата има също много лимфни съдове, специализирани нервни окон­чания и рецептори, гладки мускулни влакна. Специ­ални нагъвания на епитела в подлежащата дерма формират потните и мастните жлези и космените торбички.

Потните мелези са тръбички, отварящи се чрез пора на повърхността на кожата. В долния си край са навити и обхванати от гъста капилярна мрежа. Пръснати са неравномерно по кожата. Най-много потни жлези има по дланите, стъпалата, подмишниците, слабините. Потта съдържа 98 % вода. С нея се отделят соли (предимно натриев хлорид), пикочина, млечна киселина, амоняк, мастни киселини, ензимът лизозим.

Мастните жлези са разположени около косме­ните торбички. Образуваният от тях секрет се отде­ля на повърхността на кожата или в космените тор­бички. Той омаслява както космите, така и външния вроговен слой на кожата, прави я по-мека и я пред­пазва от изсъхване и напукване. Мастните жлези са особено активни в юношеска възраст.

Космите са рогови образувания от епидермален произход. Изградени са от корен, разположен в дер­мата, и стъбло, което излиза над повърхността на ко­жата. Коренът на косъма се намира в космена тор­бичка. В нея се излива секретът на мастните жлези. Косми липсват по дланите на ръцете, по стъ­палата, половите органи и устните.

Ноктите са рогови образувания от епидермален произход. Те покриват крайните части на пръстите на ръцете и на краката.

Цвят на кожата. Цветът на кожата се определя преди всич­ко от наличието на пигмента меланин. Той се образува от специални клетки – меланоцити. Меланин почти липсва по дланите и по стъпалата. Хората от австрало-негроидната раса имат повече меланоцити, които образуват по-голямо коли­чество меланин. При пълна липса на меланин пора­ди генетичен дефект в образуването му липсва пигментация на кожата и на космите. Това са т.нар. албиноси . Освен меланин кожата съдържа и жълтия пигмент каротен. Неговият цвят не се установява поради наличието на меланин в кожата. У хората от монголоидната раса, поради това че имат малко меланин в кожата си, се проявява цветът на каротена. Цветът на кожата зависи й от цвета на кръвта, отразена през епидермиса. Кожата е бледа, когато е намалено кръвоснабдяването й. Кожата е със син оттенък при ниско насищане на кръвта с кислород и е по-червена, когато насищането с кислород е високо.

Функции на кожата. Кожата изпълнява различни функции.

Защитна функция. Роговият слой на епидерми­са намалява до минимум загубата на вода от орга­низма. Той предпазва по-дълбоко разположените тъкани от изсушаване, износване и нараняване. Ко­жата възпрепятства навлизането на бактерии и на токсични вещества в организма. Отделените на по­върхността на кожата млечна киселина и ензимът лизозим потискат развитието на микроорганизмите. Образуваният в епидермиса пигмент меланин има защитна функция, поглъщайки ултравиолетовите лъчи на слънцето.

Терморегулаторна функция. Основната част от топлообмена на организма с околната среда се осъ­ществява чрез кожата. Подкожната мастна тъкан е топлинен изолатор, защото е лош проводник на топ­лина. Промяната в кръвоснабдяването на кожата е много ефективен механизъм за пренасяне или за ог­раничаване пренасянето на топлина от вътрешност­та на тялото към повърхността му. При изпарение на образуваната пот тялото се охлажда. Количество­то на образуваната пот от потните жлези се мени в зависимост от нуждите на терморегулацията.

Сетивна функция. В кожата има рецептори за топло, студено, допир, натиск и болка. Кожната чув­ствителност съдейства за по-доброто приспособява­не на организма към промените в околната среда и за поддържане на хомеостазата на организма.

Резервоарна функция. Кожните кръвоносни съдо­ве имат значителна вместимост. При максималното им разширяване в тях може да се задържи до 1l. кръв.

Обменна функция. Под действие на ултравиоле­товите лъчи на слънцето в кожата започва синтезата на витамин D3.

Отделителна функция. Потните и мастните жле­зи на кожата участват в отделянето на крайни про­дукти от обмяната на веществата. Отделянето на мал­ки количества пикочина позволява на кожата да до­пълва отделителната функция на бъбреците.

Дихателна функция. Кожата е в състояние да приема О2 и да отдава СО2 от организма. Премина­лите количества обаче са твърде малки и нямат съ­ществено значение за газовата обмяна.

Мускули

октомври 10, 2008

Мускулите съставят активната част на опорно-двигателната система. Като такива те притежават ос­новното свойство съкратимост, като променят дъл­жината си и създават сили, действащи чрез залавните им места върху костите на скелета или върху окол­ните тъкани. Освен съкратимост мускулите прите­жават и свойствата възбудимост и проводимост. Това означава, че мускулните клетки подобно на нер­вните могат да се възбуждат и да провеждат възбуж­дането по хода на клетъчната мембрана. Съкратимостта е тясно свързана с възбудимостта и прово­димостта. За да се съкрати, мускулната клетка тряб­ва преди това да се възбуди.

УСТРОЙСТВО НА МУСКУЛИТЕ. СКЕЛЕТНИ МУСКУЛИ

Устройство на мускулите. Мускулите са изградени главно от две тъкани – мускулна и съединителна. Мус­кулната тъкан е свързана с основната функция на мус­кулите – съкратимостта. Чрез съединителната тъкан създадените от съкращението сили се разпределят по лостовите системи на скелета. Заедно с нея в мускула навлизат кръвоносни съдове и нерви. Припомнете си характерните особености на трите вида мускулна тъ­кан – напречнонабраздена (скелетна), сърдечна и глад­ка. Гладката мускулна тъкан изгражда стените на вът­решните органи и съкращенията й са неволеви. При наблюдение с микроскоп клетките й изглеждат гладки за разлика от другите два типа, които са напречно-набраздени, т.е. имат редуващи се напречно разполо­жени тъмни и светли ивици.

Скелетните мускули са прикрепени към различните части на скелета и съкращението им се контролира волево. То е необходимо за изпълнението на различ­ните движения и придвижването на тялото в прост­ранството.

Сърдечният мускул участва в изграждането на ку­хините на сърцето и въпреки че е напречнонабразден, има редица свойства, които го отличават както от гладките, така и от скелетните мускули.

Клетките на скелетните мускули са многоядрени и практически са образувани от сливането на мно­жество отделни клетки. Те са сравнително дълги (до няколко сантиметра, най-често около 0,6 до 0,9 от дължината на целия мускул), а диаметърът им е най-често от 10 до 100 m. Известни са още като мускул­ни влакна.

Мускулната клетка съдържа множество нишки, миофибрили, преминаващи по цялата й дължина. Са­мите миофибрили са изградени от още по-тънки ниш­ки, наречени миофиламенти, които са изградени от белтъчни молекули и са няколко вида. Особено ха­рактерни са миозиновите и актиновите миофиламен­ти. Те не са безразборно отрупани, а следват строго определен ред на подреждане. Мускулните клетки са групирани в отделни мускулни снопчета, които от своя страна образуват целия мускул. Снопчетата са обвити от съединителна тъкан, която дава допълни­телни повлекла вътре в тях, обгръщащи всяко отдел­но мускулно влакно. Отвън целият мускул е обвит с лист от плътна съединителна тъкан.

Свързване на мускулите с костите. Сухожилия. Всеки мускул има начало и залавно място. И в двата си края тъканта на мускула се прикрепва към съответните кости най-често чрез сухожилия. Те са изградени от плътна съединителна тъкан и съдър­жат оскъдно количество кръвоносни съдове. Сухо­жилията са твърде здрави. Някои от тях могат да из­държат до 8000 кг.

Някои сухожилия са покрити с двуслойна обвивка от влакнеста съединителна тъкан, сухожилие влагалище. Двата допиращи се листа на тази обвивка са гладки н малкото пространство между тях е изпълнено с течност. Това значително улеснява движението на сухожилието, тъй като вътрешният му лист прилепва плътно върху него, а външният се свързва с околните тъкани.

Някои мускули не се прикрепват за кости, а за окол­ните меки тъкани. Такива са мимическите мускули на лицето. При тяхното съкращаване се променя вза­имното разположение на тъканите по лицето и се по­лучава съответната мимика.

Класификация на мускулите. В човешкото тяло има повече от 400 различни мускула. Те може да се класифицират по различни критерии – форма, мес­тоположение, функция, посока на влакната и т.н.

По форма мускулите са дълги, къси и широки. Дъл­гите и късите мускули са предимно вретеновидни и имат тяло и два края – глава в началото и опашка в залавното място. Някои мускули имат повече от една глава. Такива са двуглавият и триглавият мускул на мишницата, четириглавият мускул на бедрото.

Някои мускули имат повече от една опашка или имат няколко сухожилия. Общият сгъвач на пръстите на ръката (а също и на крака) например има до чети­ри сухожилия. Така при съкращаването само на един мускул действието му се разпростира върху няколко пръста едновременно. Някои мускули произлизат от различни участъци на тялото и впоследствие се сли­ват в един мускул, разделен от сухожилни ивици. В такива случаи се получава редуване на пасивни и ак­тивни елементи и на практика мускулът е разделен на няколко секции. Като пример може да се посочи пра­вият коремен мускул.

Широките мускули нямат добре изразени заострени краища и завършват с разпростряно широко сухожилие. Тези мускули са главно по туловището – някои от муску­лите на гърба и на коремната стена.

От функционална гледна точка мускулите се разделят на няколко вида в зависимост от движе­нието, което предизвикват. Така те могат да бъ­дат сгъвачи, разгъвачи, привеждачи, отвеждачи и т.н. Когато мускулите са свързани пряко с изпъл­нението на дадено движение, се наричат агонисти. Мускулите, участващи в противоположното движение, са антагонисти.

В зависимост от местоположението им муску­лите се групират в мускули на главата, мускули на туловището и мускули на крайниците. В таблицата по-долу са посочени някои от скелетните мускули за­едно с извършваните от тях движения.

МУСКУЛИ

ФУНКЦИИ

Мускули на раменния пояс и гърба: широк гръбен мускул (1)

делтовиден мускул (2) голям гръден мускул (3)

Привеждане и притегляне назад на мишницата, завъртане навътре;

Отвеждане и предно и задно сгъ­ване на мишницата;

Привеждане с предно сгъване и вът­решно завъртане на мишницата

Мускули на мишницата: двуглав мишничен мускул (4) триглав мишничен мускул (5)

Сгъване на предмишницата; разгъване на предмишницата

Мускули около тазобедрената става: хълбочно-поясен мускул (6) голям седалищен мускул (7)

Сгъване в тазобедрената става; антагонист на хълбочно-поясния мускул, разгъване и външно завър­тане в тазобедрената става

Мускули на бедрото и подбедрицата: четириглав бедрен мускул (8)

двуглав бедрен, полусухожи-лен и полуципест мускул (9) преден голямопищялен (10) триглав мускул (11)

Сгъване в тазобедрената и разгъ­ване в колянната става; разгъване в тазобедрената става и сгъване в коляното; сгъване на ходилото нагоре; сгъване на ходилото надолу

ЕНЕРГЕТИКА И МЕХАНИЗЪМ НА МУСКУЛНОТО СЪКРАЩЕНИЕ

Енергетика на мускулното съкращение. За всяко мускулно съкращение е необходимо изразходването на определено количество енергия. Тази енергия се набавя от обменните процеси в мускулната клетка. Около 20 % от обема на мускулната клетка може да бъде зает от митохондрии, които са главните органели, свързани с доставянето на енергия от окисли­телните процеси в клетката. Получаването на енер­гия при окислителните процеси изисква наличието на кислород и поради това тези процеси са аеробни. При липса на кислород мускулната клетка може да си доставя енергия и по анаеробен път, но тогава процесът е много по-малко ефективен.

Основните вещества, които се окисляват за доставяне на енергия в мускулната клетка, са глюкозата и мастните киселини. Мускулната клетка съдържа определени запа­си от глюкоза под формата на гликоген, образуващ малки зрънца в клетката. При анаеробните процеси глюкозата се разгражда непълно, като се образува млечна киселина, а не вода и въглероден диоксид.

Механизъм на мускулното съкращение. Съкраща­ването на мускула става чрез приплъзване на актиновите спрямо миозиновите нишки, в резултат на което се намалява общата дължина на мускулната клетка.

При отпуснат мускул актиновите и миозиновите нишки частично се покриват. При съкращаване на мускула актиновите нишки се приплъзват навътре между миозиновите нишки.

Енергията, необходима за приплъзването, се доставя от разграждането на аденозинтрифосфат (АТФ), получен

от обменните процеси в мускулната клетка. За регулация­та на този процес основно значение има концентрапията на калциевите йони в клетката.

При спокоен мускул концентрацията на калциевите йони в мускулната клетка е ниска, като калциевите йони са кон­центрирани в специални разширения (цистерни) на ендоплазмената мрежа. При възбуждането на мускулната клетка калциевите йони напускат цистерните и концентрацията им в цитоплазмага се увеличава. В резултат на това актиновнте и миозиновите нишки се свързват и приплъзват помежду си. Мускулът се съкращава. С връщането на калциевите йони в цистерните съкращението се преустановява.

При нормални условия съкращенията на скелет­ните мускули не са спонтанни, а започват винаги след съответно дразнене. Това е основната им разлика от гладките мускули и сърдечния мускул, където съкра­щението може да започне без външно дразнене и дори да се повтаря периодично с определена честота, как­то е при сърцето. Нормалният дразнител за съкра­щението на скелетните мускули е нервният импулс, достигнал от централната нервна система до мускула по съответния двигателен нерв. Мястото, където импулсът се предава от нервното влакно на мускул­ната клетка, е нервно-мускулният синапс.

Тъй като един и същ неврон инервира едновремен­но няколко мускулни клетки, при нормални условия тези клетки ще се съкращават едновременно и по един и същ начин. Това е така, защото при разклонението си в мускула съответното нервно влакно изпраща едни и същи импулси до всичките си крайни окончания. По този начин даден двигателен неврон и всички инерви-рани от него мускулни клетки образуват функционална общност, известна като двигателна единица. Броят на клетките в двигателната единица определя максималната сила, която тя може да развие, а общият брой на активните в даден момент двигателни едини­ци определя силата на съкращение на мускула.

Видове мускулни съкращения. При съкращение­то си мускулите развиват определена сила, която, ако остава постоянна, се нарича изотонично съкраще­ние. Такова е например съкращението на мускулите на мишницата при повдигане на някакъв предмет с ръка. В други случаи товарът може да се окаже по-голям и мускулното съкращение да не е дос­татъчно за повдигането му. В такъв случай мускулът се съкращава, без да променя дължината си, и не из­вършва механична работа. Такива съкращения се наричат изометрични. При тях мускулът достига мак­сималната си сила.

Мускулът може да се съкрати вследствие на един или на серия от нервни импулси. В първия случай се получава единично мускулно съкращение. Във вто­рия случай – ако импулсите са много близки по вре­ме, може да се наслагат последователните съкраще­ния и да се слеят в едно общо съкращение – тетанично мускулно съкращение. Тетаничните съкраще­ния развиват по-голяма сила и повечето мускулни съкращения в организма са от този вид.

Видове мускулни влакна. В зависимост от редица харак­теристики влакната, изграждащи скелетните мускули, може да се разделят най-общо на бързи и бавни. При човека пове­чето мускули съдържат влакна и от двата типа, като някои мускули са изградени предимно от бързи, а други предимно от бавни влакна. Бързите влакна се съкращават по-бързо, развиват сравнително голяма сила при съкращението си и се изморяват сравнително лесно. Бавните влакна са в със­тояние да поддържат дадено усилие сравнително дълго вре­ме. без да се появят признаци на умора. Бавните влакна са добре снабдени с кръвоносни съдове и съдържат сравнител­но повече миоглобин, което ги прави да изглеждат червени. Миоглобинът е сходно на хемоглобина в червените кръвни клетки белтъчно съединение. За разлика от хемоглобина той има по-голям афинитет към кислорода и го отдава при по-ниска негова концентрация. „Червени мускули“ участват в извършването на бавни, но продължителни съкращения, как­то е при мускулите, поддържащи позата. Бързите влакна са по-слабо кръвоснабдени и съдържат по-малко миоглобин. Те изграждат „белите мускули“, които участват в извършване­то на бързи, но краткотрайни движения.

Мускулен тонус. При пасивнО2вижение на раз­личните части на тялото се среща известно съпро­тивление. Част от него се дължи на механичните свойства на мускулите и ставите, в които се извърш­ва движението. Дори при спокойно състояние обаче мускулите на тялото не са напълно отпуснати, а са леко съкратени. Това състояние се нарича мускулен тонус. Той се определя от активността на нервната система и от постоянно достигащите до мускулите импулси по съответните двигателни нерви. Тонусът на скелетните мускули има твърде важно значение, тъй като той позволява да се поддържа нормалното положение на тялото и съотношението на различни­те му части, а също дава възможност движенията да се извършват по-точно и по-бързо.

Кръвни групи, лимфообразуване и лимфна система

октомври 10, 2008

Кръвни групи. Кръвта се класифицира в няколко гру­пи в зависимост от присъствието или отсъствието на определен вид белтъци върху мембраната на чер­вените кръвни клетки.

Двете най-важни кръвни групови системи са АВО-системата и Резус-системата (Rh). Системата АВО се разделя на четири групи в зависимост от липсата или наличието на два вида белтъци, наречени А и В. Те се наричат още аглутиногени и се разполагат по повърхността на еритроцитите. Липсата на двата аглутиногена се означава с О (нула). 46 % от хората са от група О. 42 % имат само аглутиноген А, те са от група А. 8 % имат само аглутиноген В, те са от група В. 4 % от хората имат А- и В-аглутиногени, те са от група АВ. Всеки човек притежава кръв, която може да се класифицира към една от тези групи, и тази кръвногрупова принадлежност се получава и преда­ва по наследство.

Ако човек не притежава някои от белтъците, характе­ризиращи системата АВО2 той притежава антитела срещу тях. Тези антитела се наричат аглутинини и се намират в кръвната плазма. Така човек от група А притежава анти­тяло р срещу В-аглутиногена. Човек от група В има анти­тяло а срещу А-аглутиногена. Хората от кръвна група О имат двата вида антитела, а хората от кръвна група АВ нямат антитела срещу А- и В-аглутиногените.

В еритроцитите на повечето хора се открива още една група аглутиногени от т.нар. Резус система (Rh). Наличието или отсъствието на този тип аглутиноге­ни (означени като Rh-фактор) определя два типа кръвни групи: кръв, в която има Rh-фактор, се нари­ча Rh(+), и кръв, в която няма Rh-фактор, се нарича Rh(-). В европоидната раса 85 % от хората са Rh(+).

Познаването и определянето на кръвните групи на човека е необходимо и важно, за да може да се осъ­ществи успешно кръвопреливане.

Кръвопреливане. Това е животоспасяваща мани­пулация, която може да се извърши само с кръв от дарител, който има кръвна група, еднаква с кръв­ната група на приемателя. Съобразява се както АВО-системата, така и Rh-системата. Пре­ливането на несъответстваща кръв предизвиква смърт на приемателя.

Определяне на кръвните групи. Кръвните групи се определят при смесване на кръв, взета от изследвания човек, със стандартни серуми, в които се знае какви анти­тела има. Групата се отчита на основата на аглутинацията, която настъпва с даден серум.

Лимфа и лимфообразуване. Лимфата е движе­ща се течност, която идва от кръвта и се връща по лимфните съдове отново в кръвообращението. Лимфата се образува по следния начин: водата и^ съставки на кръвната плазма без плазмените белтъци преминават през стените на капилярите и попадат в микроскопичните пространства между клетките на органите. Попаднала там, течността вече се нарича между клетъчна, или тъканна течност. По-голямата част от нея се връща обратно през венозната част на капилярите в кръвта. В междуклетъчните пространства на всеки орган има мрежа от лимфни капиляри. Малки количества от междуклетъчната течност се отвежда (дренира) от лимфните капиляри. Попаднала в тях, тя вече се нарича лимфа. По състав лимфата прилича на тъканната течност, но при преминаването си през лимфните възли и през другите лимфни органи тя се обогатява на лимфоцити. Функциите на лимфа­та са транспортни и защитни.

Лимфна система. Лимфната система е мрежа от лимфни съдове, лимфни възли и специализирани лимфни органи, които влияят на състава на лим­фата. Специализираните органи са тимус, слезка и сливици. Най-малките лимфни съдове – капиля­рите, се обединяват и образуват по-големи лимф­ни съдове. Те отново се сливат, като образуват още по-големи. Накрая всички се обединяват в два го­леми лимфни протока, които се вливат във венозната част на кръвообращението. Големите съ­дове имат клапи, които пречат на лимфата да се връща в обратна посока. На определени места лим­фните съдове се прекъсват от лимфните възли. Лимфните възли са закръглени малки образува­ния, разположени на групи по 10-20 в определени области на тялото. Лимфните възли изпъл­няват две важни функции: защитна и лимфоцито-образуваща. При преминаването си през лимфния възел лимфата се очиства от бактериите и ракови­ те клетки, ако има такива, с което се предотвратя­ва тяхното попадане в кръвообращението.

Слезката (далакът) е разположена в лявата част на коремната кухина, под диафрагмата. Тя притежа­ва сложна кръвоносна система, която позволява задържа­не на кръвта в нея. Функциите на този орган са производ­ство на лимфоцити, задържане на чужди частици и мик­роорганизми и разрушаване на остарелите червени кръв­ни клетки. Слезката има и резервоарна функция. Тя не е жизненоважен орган и при нужда може да се отстрани.

Тимусьт се разполага зад гръдната кост и пред сърце­то. Той контролира развитието на Т-лимфоцитите. Тиму-сът расте интензивно при децата и достига най-големи размери по време на пубертета, след което намалява, като неговата тъкан се заменя с мастна тъкан.

Сливиците са образувания, разположени от двете стра­ни на входа на гьлтача. Те имат две основни функции: да унищожават микроорганизмите, които влизат в гърлото, и да участват в създаването на имунитет, като изработват антитела. Възпалението на сливиците се нарича ангина. По-често боледуват малките деца. Ангината се характе­ризира с висока температура, обложено гърло, трудно прег­лъщане и главоболие. Лекува се с антибиотици.


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.